Свидетелство на един ливански издател: Отидох в Рияд и видях
Самах Идрис (статия на Al-Akhbar)
Вече не модернизмът на либералите е този, който тревожи съня на саудитската цензура, нито книгите за Гевара, нито арабският национализъм. Нито дори най-голямото зло - сексът. „Международният панаир на книгата в Рияд” е типичен пример за „реформата в Саудитска Арабия”.
В продължение на десет дни (от 3 до 13 март) участвах в „Международния панаир на книгата” в Рияд. Моята задача бе да помагам на отговорника за продажбата на книгите в нашето издателство „Дар ал-Адаб” и да ги представям накратко на посетителите. Там прекарахме дни, преизпълнени с умора, но и пълни с вълнения, особено заради борбата ни с цензурата.
Когато бях на Първия панаир на книгата в Рияд (1987), цензурата беше страшна. Тогава бяхме изненадани вътре в панаирните палати от брадати мъже, наричани, както по-късно разбрах, „въдворители на покорство”. Въдворителите час по час ни „подрязваха крилцата”, като конфискуваха които си поискат книги: от сборниците със стихове на Мутанабби и Абу Нуас, до стихосбирките на Адонис и (някои на)Даруиш, както и всичко, което може да ви дойде или пък не може да ви дойде на ум - любов, секс, шиизъм, марксизъм, различни политически опозиционни течения. Спомням си дори, че един от въдворителите посети нашия щанд, извади от рафта романа „Латинският квартал” на Абу Сухейл, баща ми се усмихна и го попита защо, и тогава въдворителят отвърна (без да знае, че разговаря със Сухейл), че това е неморален роман, и добави: „На стр. 24 писателят казва: И той усети и двете, гърдите й, да треперят до гърдите му, докато я притискаше към себе си, и почувства тялото й…” Тогава баща ми го помоли да почака, извади друг екземпляр от романа, потърси страницата, вгледа се в нея удивен и извика: „Ти го цитира съвсем точно. Изглежда, този откъс ти е доставил такава наслада, че си го научил наизуст. Защо тогава лишаваш другите от насладата?!” И преди гневния изблик на въдворителя баща ми му се представи и му каза, че ако на романа му се случи нещо, той, неговото издателство и няколко други ливански издателства ще напуснат. Така „Латинският квартал” остана, а въдворителят си отиде!
На онзи първи панаир възникна нещо, което нарекох „култура под масата” -
предизвикателна към властта на цензурата и отговаряща на желанията на саудитската публика, жадуваща забраненото. Така забранените книги биваха прибирани в торба под масата, на която седи издателят или изложителят, а купувачът идва (в различни дни, за да се избегнат нежелани последствия), след като новината се разчуе, и търси (с или без намигване) книги от сорта на „Такова-онакова”. Тогава изложителят се оглежда вляво и вдясно, за да се увери, че липсват внимателни наблюдатели, изважда изпод масата „такива-онакивата” книги бутва ги в плик и скришом прибира парите. Спомням си даже, бе някои ливански изложители обикаляха други щандове, купуваха забранените книги изпод масата, след което ги продаваха на „лоялните” си клиенти!
Не, не издадох нищо скрито, не разкрих конкретно никого, но както и да е - днешните въдворители и администрацията на панаира се оказват по-бдителни за „игричките” на издателите, както ще покажа.
*
Такава беше следваната политика по време на първия панаир, който, изглежда, предизвика гнева на властите и на следващата година те не го проведоха. Промени ли се много обаче между панаира през 1987 и този през 2009?
Една бърза обиколка на някои щандове показва, че част от забраненото в миналото вече е позволено: Низар Каббани, Адонис, Абдуррахман Муниф и стотици книги - преведени и непреведени. Но цензурата продължава да доминира, а забраната или заплахата със забрана (втората е не по-малко ефективна) посягат на кого ли не: саудитеца Абдуллах Сабит, суданеца Садик Найхум, книги за фундаментализма, Хизбуллах, Залива, десетки романи (отговорникът за щанда на едно известно ливанско издателство ми каза, че само на него му забранили 12 романа. И би било глупаво да се пренебрегне тази крещяща негативна черта, за да се акцентира само върху позитивните. Тогава нека признаем, че за три десетилетия саудитската цензура е отстъпила много, но нека признаем също, че тя е все още могъща (и абсурдна, както ще видим) и че Риядският панаир е много по-малко свободен от другите арабски панаири (като се има предвид, че цензурата става все по-лоша и на панаирите в Кувейт, Йордания, а понякога и в Кайро!)
*
Саудитската цензура е много цензури: пряка държавна цензура, цензура на полудържавните законови организации, цензура на самата публика. Преди обаче да разгледам всяка една от тях, бих искал отбележа, че администрацията на панаира изненада нашето издателство с това, че му отдели само 12 м вместо обещаните 24. Обзе ни „теорията за заговора”, но си замълчахме, когато видяхме някои наши колеги-„модернисти” да се ширят на просторните си метри, и потиснахме гнева си, когато някои отговорни лица ни казаха: „Не ви харесва? - Ами догодина не идвайте!” Замислихме се дали да не напуснем, (обявихме това и в пресата), после убедихме сами себе си, че сме носители на национално, ляво, светско, антиамериканско, антиизраелско и антифундаменталистко послание и заради това трябва да прокараме макар и част от нашите книги и цели… Но без подмазване пред никого и неоправдаване на цензурата, откъдето и да идва тя. Т.е. решихме да се въоръжим със здрави нерви и да спорим с цензурата със средства, по-добри от нейните, та дано спорът ги накара да почувстват, че работата им не е нито „естествена”, нито „божа работа”, а си е човешко дело и следователно подлежи на критика и отхвърляне.
А. Официалната цензура се осъществява по следния начин: Отговорните служители от Управление „Цензура” към Министерството на културата и информацията идват и искат от нас да свалим от рафтовете определени книги и да ги сложим в пликове, които ще си получим едва след края на панаира. Това е нова, интелигентна мярка, както виждате, тъй като изложителят вече не е в състояние да продава официално забранени книги „под масата”. Скоро обаче публиката се усети за новата мярка и започнаха да искат среща с нас извън панаира или след неговия край, за да получат онова, което искат… Но това е нещо, на което издателите не могат да откликнат, още повече, че те почувстваха, че някои от тази „публика” са просто „очи”, внедрени от официалния цензор, за да разкриват размирните издатели. А наказанието за техния бунт можеше да бъде забрана на участието им в следващия панаир, но това за тях е непосилно, защото означава загуба на хиляди долари в разгара на една убийствена криза на книгоиздаването.
За съжаление тук победата на официалния цензор е почти решаваща, но тя може да бъде намалена, чрез водене на спор с него, който при всички случаи няма да промени резултата, но може да го накара да почувства несъстоятелността на логиката си: когато му се изясни, че сред разрешените книги има такива, които надминават забранените по разпуснатост, бунт и „перверзност” (гледай обаче само да споменеш заглавията на първите книги!). И когато му обясниш, че понякога тази „разпуснатост” е встъпление към решения, по-„морални” отколкото той си представя, това може да посее в душата му съмнение относно абсурдността на неговите собствени действия, а може и да предаде какво му се е случило на висшестоящите органи. Може би тук аз разсъждавам „пожелателно”, но във всеки случай предложението за „мека конфронтация” заслужава да бъде обмислено… Особено ако свидетели на нея станат някои любопитни минувачи!
Б. Полуофициалната цензура се упражнява от членове на морализаторски дружества от рода на „Дружество за повеляване на възхваляемото и възбраняване на порицаемото”. Те изискват от изложителя да изтегли определени книги най-често заради греховност на заглавието или корицата. Те обаче не ги вземат със себе си, както правят официалните цензори, а се задоволяват с поучение на изложителя (и прогонването му). В този случай изложителят скрива „заразните” книги за ден-два в някой ъгъл или под масата, но продължава да ги продава - с ръка на сърцето - явно или под масата.
В. Най-сетне цензурата на публиката, като тук нямам предвид „шпионите”, или очите на властта, тъй като те са част от официалната цензура, както показахме. Имам предвид обикновени хора, за които цензурата и репресирането се оказват вътрешно присъщи и които работят като доброволци за разпространяване на морала сред хората. Тези „доброволни въдворители”, както ги наричам, могат да се окажат дори по-опасни цензори, защото са отражение на степента на проникване на властта в недрата на обществото (както би казал Фуко). Например чух един посетител на нашия щанд да казва на колегата си, че книгата на Колин Уилсън „Пост-животът” трябва да се забрани, „защото ние, мюсюлманите, априори знаем какво се случва след живота”! Или при мен дойде една образована госпожа със съпруга си и „ни посъветваха” да не продаваме книгите на Самах Идрис за деца (не й разкрих самоличността си), тъй като те били поквара за техния морал, защото тя използвала две лоши думи - „проклет” като епитет, който бащата дава на своето умно непокорно дете, и „кучка”, както едно дете квалифицира електрическата енергия в Ливан, която многократно спира. Обясних й, че „проклет” в Ливан не се ограничава до порицаемия от религията смисъл, а може да се употреби и гальовно (като например „малките дяволчета” на английски), а „кучка” е широкоразпространен епитет за какво ли не както сред децата, така и сред възрастните. Изглежда, че след 10 минути тя се убеди. Това е само един от десетките примери, които потвърждават, че на изложителя му се налага неуморно да спори с посетителите, особено ако те се радват на определено ниво на образование и разкрепостеност.
The Daydremer на Иън Макюън е издадена за първи път през 1994 г. Книжката не е дебела, съдържа седем истории за живота на малкия Питър, който е daydremer и това доста често се отразява на поведението му или на отношението на останалите към него. С две думи Питър е разсеян, замечтан, заблеян фантазьор. Постоянно му се случват разни странни неща: разменя тялото си с това на домашната котка или няколкомесечния си братовчед, друг път куклите на сестра му го нападат, а после... Питър се събужда : )
