shadows in the sun

в четвъртък една от темите ни беше Кога се ражда и кога умира авторът? сетих се за филма Shadows in the Sun или познат още като The Shadow Dancer.

този филм не е велик, но е приятен, защото:

* в него има неуравновесен писател

* действието се развива в италианска провинция

* Joshua Jackson носи костюм

освен това също отвежда до въпросите: кога се ражда и кога умира авторът, от една страна? и от друга, как обществото създава и убива твореца? писането не трябва да бъде лесно, а трудно и болезнено. но писателят пише, защото няма друг избор.

"Принц на Астурия" е албанският писател Исмаил Кадаре

Албанският писател Исмаил Кадаре спечели престижната испанска награда за литература като един от най-великите европейски писатели и интелектуалци на 20 век.

"Прозаик, есеист и поет, Кадаре е основен стълб на албанската литература, който без да забравя корените си, е прекосил граници, за да се издигне като универсален глас срещу тоталитаризма. Смятан за един от най-великите европейски писатели на 20 век, неговите творби са били преведени на общо 40 езика", заяви журито. Той е носител и на престижната награда за литература „Букър”.

Роден в Албания през 1936 г., като момче е станал свидетел на Втората световна война, окупацията на неговата страна от фашистка Италия, нацистка Германия и СССР до 1944 г., когато комунистическата диктатура на Енвер Ходжа се установява в Албания.
През 1990 г., няколко месеца преди падането на дикаторския режим, той напуска Албания, за да живее в Париж, където все още пребивава. "Централна тема в неговите твори, изразена във всяка от книгите му, е тоталитаризмът, неговите механизми и начините за осъществяването му. Тази литературна обсесия достига своя връх в "Палата на сънищата", публикуван през 1981 г. в Албания, когато комунистическата диктатура все още управлява", заяви журито. Албанската литература не е много популярна, което не означава, че не е интересна.

Негови произведения са преведни на български. Романът му „Легенда за легедните” е издаден от ИК „Жанет 45” още през 2003 г.

От нежелание да уча писах за книжки - "Никога не ме оставяй" на К. Ишигуро. Роденият в Нагасаки, Япония автор е считан за една от звездите на съвременната британска проза, носител е на наградата Букър.

На юг от Стария континент

"Проклятието на гения е, че принадлежи на целия свят."

(година по-късно)

Днес макар в международния ми паспорт да няма печат, който да потвърждава пътуването ми, аз ти казвам, че бях в Африка. Който не вярва, спокойно може да не дочете написаното. А на вас, които ще продължите да правите от буквите - думи, от думите - изречения, а от изреченията ми - текст, ще ви докажа, че наистина посетих Африка.

Винаги съм мислела, че когато човек отиде там, не просто трябва да види, но трябва и да опознае хората, обичаите, животните, природата в чистия вид, който ни е напълно чужд. За мен да направя всичко това се оказа най-лесно и интересно, следейки престоя на Кери.

Кери беше европеец, известен архитект, и Африка му се стори достатъчно далечна и груба, за да остане там. Местните гледаха на него като на чужденец, също като мен, но не като мен. Аз бях там, за да опознавам, а той просто бягаше. Аз отидох с идеята, че след края на историята му ще се върна, а той с течение на времето дори избра място за гроба си. Кери беше много притиснат от миналото, заради огромните си възможности, понеже талантът му се беше превърнал просто в купчина сгради, а животът му – в поредица дни.

Кери пристигна с кораб в едно конгоанско селище за прокажени. В началото не говореше с никого, защото се боеше от въпросите, които могат да му бъдат отправени. Но скоро се удеби, че освен сам на себе си никой друг не задаваше тези въпроси. Свикна с хората, без значение дали са прокажени или не. Научи се да търпи смеховете им, макар в началото да ги мразеше. Нещо повече, с времето Кери започна да помага с каквото може. Той обаче не го правеше за останалите, а за себе си. Външно помагаше на тях, но вътрешно беше точно обратнто – той беше безнадеждният случай. Вършеше всичко от чист егоизъм и признаваше това, а голямото недразумение идваше от факта, че останалите не му вярваха. Постоянно търсеха светли подбуди в действията му, отдадеността му я приписваха на вярата в Бог, а не на невярата му във целия свят. Оказа се така, че всички вярват в него, а той не вярва в никого; всички го уважават, а той сам не се уважава. Тези и още много други неща се случиха близо до град Люк, който не може да бъде намерен на картата, също като печата в паспорта ми.

Моето пътуване до Африка се оказа прекрасно, както заради красивия пейзаж, така и заради гения, който изпъкваше на него. Единственото нещо, за което съжалявам, е че престоят ми продължи едва 190 страници. Сега вярваш ли ми, че наистина бях в Африка? Да, бях там и то с английския писател Греъм Грийн и неговия “Безнадежден случай”. Препоръчвам ти да отидеш и ти :)

"Отива една жена при лекаря" - да обуеш кецовете на някого, когато охладителната инсталация под ковчега му тихичко бръмчи

Рей Клуун е писател от холандски произход. През 2001 г. съпругата на писателя, който се занимава преди това с маткетинг, умира от рак на 36 години.

Клуун заминава с 3-годишната си дъщеря Ева за Австралия и написва романа “Отива една жена при лекаря” (2003 г.).

Не посегнах към тази книга в книжарницата. Дадоха ми я с думите “Прочети я.” И я прочетох. Тя остави у мен много чувства, които си противоречаха. Няколко дни, след като я прочетох, сънувах, че мой близък човек е болен от рак. Явно ми е подействала и на подсъзнателно ниво.

В България “Отива една жена при лекаря” се издава от “Жанет 45”. От издателството усилено рекламират тази книга, като създават у читателя впечатлението, че става въпрос за “несериозен” роман. Не съм сигурна, че “несериозен” е точната дума, но от сайта “Отива една жена при лекаря” и от анотацията: “Кръшкането не е голяма работа. Все едно мастурбираш, с единствената разлика, че по случайно стечение на обстоятелствата е замесено и женско тяло. Виж, връзката си е друго нещо. Тя превръща чукането в правене на любов. И вече не става дума просто за някакво си женско тяло, в което да навреш оная си работа, нее, изведнъж става дума за жена. Ето от това винаги съм се пазел. Стига ми некотролируемият ми стремеж да изневерявам. Позволявал съм на една жена да се докосне до всичко, освен до сърцето ми. Тялото и духът ми може да бяха монофобни, но сърцето ми си оставаше моногамно. То принадлежеше на Кармен. Роус знаеше, че никога не бих имал връзка с нея, ако Кармен не беше болна. Но Кармен е болна.” човек може да придобие и погрешна представа, но не съвсем.

Всичко написано върху тези 350 страници изглежда ужасно искрено. С читателя са споделени неща, които едва ли той самият би споделил със себе си.

Не знам дали това или добър издателски подход са причината за “касовия успех” на “Отива една жена при лекаря”, но само в Холандия са продадени 600 000 копия. Дълго време е и на чело в списъка с най-продавани книги на сп. “Шпигел” в Германия.

Разказвачът Стейн, чиято съпруга Кармен е болна от рак, страда от друго опасно заболяване - монофобия - болезнен страх от моногамен живот с последствие натрапчива необходимост от изневяра.

Циничността на текста го прави да звучи още по-откровен, а равносметката за прочелите я се свежда до размисъла - трябва ли да се случи най-ужасното, за да се промени човек към по-добро. Колко глупави са ежедневните проблеми...

Ще звърша с откъси от книгата. Първо, този, който впечатли най-много момичето-което-ми-даде-“Отива една жена...”, а после и най впечатляващия за мен:

"Наистина се надявам да оставя у хората спомен, който след време да споделят с теб. Мисля - и то не само защото съм болна - че ако силно искаш нещо, просто трябва да го направиш. Че трябва да се радваш на всеки ден, защото никога не знаеш какво ще се случи по-късно. Вярно, звучи клиширано, но просто не знам как другояче да го изразя. Някога бях детегледачка в Лондон и често излизахме да вечеряме в някой пъб. Добре си спомням, че в даден момент имах само един чифт обувки с дупки на подметките. Нямах пари да ги занеса на обущар. По-точно казано, имах избор между нови подметки на обувките си и предната мила вечер с приятели и избрах второто. Мислех, че ще съм по-щастлива, ако правя нещо хубаво с останалите, отколкото ако си седя вкъщи със залепени подметки. След това започнах да пътувам по света. Мнозина ми казваха, че и те биха го направили, но нямали възможност. Луна, често има хиляди причини да не направиш нещо и само една-едничка, за да го сториш. Но тя е достатъчна. Би било много тъжно, ако един ден съжаляваш за пропуснатите неща - понеже всичко, което вършиш, те учи на нещо ново. "



“... След това посягам към дистанционното. По телетекста проверявам какво ще е времето утре.

Двайсет и един градуса, слънчево. Ммм. Утре сутрин смятам да чета вестник и да пия капучино на някоя маса в Синята чайна.

Щом оставям дистанционното на нощното шкафче, в ъгъла на стаята забелязвам чифт бели кецове със зелено-червено-зелена лента. Разсмивам се и поклащам глава. Gucci-тата, за които тя до последно се чудеше. Трябва утре да звънна на някой от погребалното да дойде да й ги обуе. Всъщност... ама че тъпотия. Измъквам се от леглото, навличам един халат и грабвам кецовете. На пръсти, за да не събудя Луна, се спускам по стълбите. Малко напрегнат, с кецовете в ръце, открехвам вратата на хола, в който тихичко бръмчи охладителната инсталация под ковчега на Кармен.”

"39 ключа" в България

клипче с доц. д-р Цветкова от представянето на "39 ключа" на 22 май :-)

от "Егмонт"

не бъркай любовта с щастието

Отива една жена при лекаря и разбира, че ще умре. По-точно би било да се каже, отива един мъж с жена си при лекаря й и разбира, че тя ще умре. Книгата пресъздава преживяванията, мислите и чувствата на здравия съпруг Стейн. Той е егоистичен, пристрастен е към изневерите, но също е и много добър баща за Луна. Като изключим последното, спокойно може да се каже, че той е задник. Задникът Стейн е богат, обича жена си, Кармен също го обича много. Но бракът им е попаднал в еднообразен цикъл и двамата са привикнали един с друг, забравили са да се ценят наистина.

Тогава „на помощ” идва смъртоносната болест рак. Никой не е доволен – Кармен е ужасена, че ще умре на 36 години, а Стейн се нуждае от малко повече време, за да осъзнае, че завинаги ще загуби любовта на живота си. По пътя към това прозрение Кармен отслабва, остава без коса, без нокти и без една гърда; Стейн си намира любовница и отново се влюбва в жена си. Двамата започват да разговарят за всичко: прощават грешките от миналото си и плачат заедно на страховете от бъдещето.

На места текстът е циничен, което в книга с такава тематика се оказва нож с две остриета: на едни ще им звучи по-откровен, а на други - престорен и позиращ. Аз бях от първите, защото болестта не пита и заучена формула за решаване на проблемите няма. Стейн признава, че в началото с часове не се е сещал за болестта на Кармен, Стейн нарушава обещанието си и спи с други жени, Кармен спира да мисли за друго освен за рака. Всеки реагира по различен начин, но никой не трябва да бъде обвиняван, защото правилно поведение просто няма.

Mислех, че книгата ще ме премаже, обаче не стана така. Или поне не по начина, по който го очаквах. Беше ми много тъжно, докато четях, понеже трябва да се случи най-ужасното, за да се промени човек към малко по-добро. В подобни моменти суетата от живота изглежда смешна и излишна. Защо правиш това или онова, за какъв дявол се държиш по такъв начин, при положение, че утре може да отидеш при един лекар и да разбереш, че ще умреш.

"- Грозно е, а, Стейн?
Не ми остава нищо друго освен да бъда искрен. Трескаво търся най-малко болезнената, но все пак откровена формулировка.
- Ами... не е красиво, да.
- Наистина не е. Направо е кошмарно - казва тя, все още вперила поглед в някогашната си гърда.
След това обръща очи към мен. В погледа й прочитам, че е унижена до дъно. Унижена от рака. Боже, колко е ужасно всичко! Трай, бабо, за хубост. Стой си, бабо, грозна, ако искаш да си жива.
Такива са законите на рака. "

"Наистина се надявам да оставя у хората спомен, който след време да споделят с теб. Мисля - и то не само защото съм болна - че ако силно искаш нещо, просто трябва да го направиш. Че трябва да се радваш на всеки ден, защото никога не знаеш какво ще се случи по-късно. Вярно, звучи клиширано, но просто не знам как другояче да го изразя. Някога бях детегледачка в Лондон и често излизахме да вечеряме в някой пъб. Добре си спомням, че в даден момент имах само един чифт обувки с дупки на подметките. Нямах пари да ги занеса на обущар. По-точно казано, имах избор между нови подметки на обувките си и предната мила вечер с приятели и избрах второто. Мислех, че ще съм по-щастлива, ако правя нещо хубаво с останалите, отколкото ако си седя вкъщи със залепени подметки. След това започнах да пътувам по света. Мнозина ми казваха, че и те биха го направили, но нямали възможност. Луна, често има хиляди причини да не направиш нещо и само една-едничка, за да го сториш. Но тя е достатъчна. Би било много тъжно, ако един ден съжаляваш за пропуснатите неща - понеже всичко, което вършиш, те учи на нещо ново. "