Колеги, на няколко пъти в лекциите по Увод в книгоиздаването стана на дума за книгата на Кристияна Вълчева, която ще се издаде във Франция от издателство "Ексо". Издателство "Милениум" откупи авторските права над ръкописа за територията на България и "8 години заложница на Кадафи" вече е факт и на нашенския пазар, като може да бъде намерена почти навсякъде (аз си я купих от вестникарска будка). Въпросната книга е сред 10-те най-продавани заглавия във Франция, което не съм сигурна, че ще стане у нас. Изповедта на Кристияна е записана от небезизвестната журналистка от Би Ти Ви, следяща целия процес на задържаните медицински работници. Същата тази журналистка обърка имената им, когато кацнаха на софийското летище след 8 години затвор. С две думи - Миролюба Бенатова :) Поствам малка част от книгата:
16 юни 2004. Две години след като бяхме излезли оттам, ни посрещнаха същата мръсотия, познатото преддверие, заедно с хората в него. Тогава осъзнахме, че тръгваме от нулата. Мабрука - тарторката, ни приюти в нейната килия. Беше ремонтирана и тоалетната беше прилична. Имаше хладилник и четири легла на два етажа. Това беше ново. Преди всички спяха на земята. В затвора условията все пак се подобряваха. Три месеца бяхме в общия мръсен затвор, откъдето ни изпратиха с идеята, че повече няма да се видим. Три месеца живяхме с Мабрука, осъдена на 15 години, и още една либийка с доживотна присъда. Втората беше убила собственото си дете На гости идваше и сомалийка, убила двама души. Единия го беше очистила в затвора. Поглеждайки отстрани, ми беше странно. Аз, примерната медицинска сестра, заобиколена от убийци. Всъщност по документи ние бяхме най-страшните убийци - бяхме осъдени за смъртта на 400 деца. ... Получих абсцес на бедрото, не можех да спя. Дойде лекар, каза, че съм за операция и ме изведоха. Оперираха ме и в следващите десетина дни ме водеха на превръзки. Възползвахме се ич със Здравко крадяхме минути, за да се виждаме в клиниката. През това време ни построиха къща в двора на затвора. Когато се местехме, видях Мохамед Харари, човека, който с дни ме беше бил с кабел и тояга. Развиках се, отказах да мина покрай него, докато не се махне от двора. По-късно разбрахме, че нашите мъчители са били напълно оправдани, а прокуратурата не е обжалвала. Битият -бит. Чакахме поредният съд да се произнесе по нашия случай. И трябваше да обживеем поредното място. Нашият затвор в затвора. Чакаше ни чисто нова къща с две стаи, ново обзавеждане, гардероби, маса, столове и легла на два етажа. Не приличаше на затвор. Първо ни събраха в една стая. В другата настаниха 5 либийки. След мръсотията в "Джудейда" мястото ни се стори като хотел. В следващите месеци обособихме малка стая с телевизор и кухня с печка, маса и газови котлони. Посолството ни купи обзавеждането. Между двете спални и хола имаше малка градинка с две палми. Либийките бяха оставени при нас, за да ни наблюдават и да докладват. Правеха го. Те имаха мобилни телефони. Нелегални. А ние бяхме най-примерните затворнички на света. Не можехме да си позволим да нарушим правилата, защото в нас се взираше целият Европейски съюз. Хванахме една от либийките да пише доноси срещу нас. Тя беше бивша учителка по география, осъдена на доживотен затвор за това, че е убила мъжа си. Докато едната пишеше, другите ни подкрепяха. С доносничката лежеше 25-годишно момиче, още подсъдима, защото искала да помогне на мъжа си да избяга от затвора. Богата, с връзки, но попаднала под ударите на закона. Веднъж й подарих мой сребърен медальон с висулка - калинка. Доносничката написала, че съм подарила православно кръстче на момичето и съм й казала да го носи непрекъснато. Опитваше се да ни топи по всякакъв начин. Друга от същата стая с доживотна присъда, която скоро щеше да бъде помилвана, ни каза за писанията по наш адрес. Живеех само за днес. Знаех, че някога ще си отида. Но не планирах нищо. Предвиждах само продуктите, които ще ми трябват, за да приготвя храната. Години наред минаха в готвене и превеждане. Нещата, които правя най-добре. И днешният ден да мине спокойно. Да останем живи. Да не ни боли нищо. Да намеря хубава книга. Да набележа интересен филм за гледане. Да сготвя. Днес. В началото петте бяхме в една стая, аз спях до вратата. Всички врати бяха метални, блиндирани, с огромни ключалки. Първо вечер ни заключваха, после спряха да бъдат толкова стриктни. Зимата беше студена. Малката (Валентина) ставаше всяка нощ в пет часа, отваряше вратата до леглото ми с ритник отиваше все така шумно до тоалетната, тряскаше, когато излизаше оттам, връщаше се и отново с шут отваряше вратата, за да проветри. Всяка нощ ни стряскаше по един и същ начин. 365 дни, всяка нощ. Звукът беше като от експлозия. Веднъж и един от полицаите не издържа и с крясъци влезе да пита какво е това блъскане. Няма психика, която може да понесе това. Въздухът трепереше от отрицателната енергия, натрупана за година в стаята. Аз не говорех с Малката отдавна, но съвместното ни съществуване в едно толкова малко пространство не можеше да бъде облекчено от мълчанието. Но друг начин не намерих. Нейната истерия провокира моето безмълвие. Смятах, че думите са излишни, след като тя показваше, че явно няма желание да смекчи характера си. Единствена, но рядко, забележка й правеше Валя. - Стига си вилняла - казваше в просъница. Малката отвръщаше с крясъци, безсмислени и нелогични. факт е, че това поведение идваше в повече и на приятелката й Валя, която единствена беше близка с Малката. Тя не се съобразяваше и с нея. Не се съобразяваше с никого. Трясъците на Малката не се случваха само в часовете на нощта. Никога не знаеш дали, докато гледаш телевизия и си се отпуснал, тя няма да мине и да ритне масата. Безмълвно. Без обяснение. Ако реагираш, това става повод за словесен двубой. Нямаше смисъл. Тя фучеше, ние мълчахме. Така беше по-лесно. Може би е имала нужда от помощ, но никога не я поиска така, че да бъде разбрана. Всеки от нас беше там с травмите си. Нямахме сили и енергия да понесем нейния крясък, защото се опитвахме да съхраним себе си. Разликата между нея и нас беше, че опитвахме да не доразрушим другия. Тя помиташе всичко. Искало ми се е да стане чудо и всяка една от нас да загърби мъката и демоните си. Да намерим приемливия език, да не се разстрелваме с думи. - Тя е особена - казваха някои външни посетители, които проявяваха разбиране към Малката. Тежеше ми. Исках някой да се съобрази с моята миролюбива особеност. Вече трудно се владеех. Положителната ми същност отстъпваше. Години наред търпях и опитвах да балансирам. Вече не можех. Представях си как взимам нож и я наръгвам до смърт. Плашех се от собствените си мисли. Дъното. Обещах си да не посягам първа. Така и стана. 14 август 2005 г. Помня го, защото постех и от следващия ден отново щях да ям месо. Още живеехме в една стая. Валя и Малката шиеха гоблени. Светеше лампа, въпреки че беше ден. Нася изгаси осветлението, за да не може скоро поставената камера да я снима, докато се преоблича. Малката се разкрещя: - Не гаси, лоена топка такава! Дебил, включи веднага лампата... Аз бях в другата стая и чух крясъка отдалеч. Влетях при тях и се спрях на вратата. Малката стана и започна да удря Нася по гърба с дебела книга. Аз не проговорих. Кръвта се събра в главата ми, не чувах. Отидох до нея и я набих. Не помня какво точно й направих. Знам само, че останалите се опитваха да ни разтърват. Отдръпнах се, сякаш се събудих от сън. С монотонен и равен глас й казах: - Следващия път ще те изнесат оттук в ковчег. Истерията отново я беше завладяла. Унизена, миейки кръвта от лицето си, пищеше по мой адрес: - Красавица. На Алпите ще ми ходи. За първи път изговори завистта си. По изкривеното й лице се четеше болката от пропуснатия живот. След този случай последваха няколко месеца затишие. По повод инцидента Малката подмяташе на Валя: - Това е затвор, всичко може да се случи. Не ме обвиняваше. Явно необходимостта й да предизвика някого най-накрая бе удовлетворена и това я смири. После ни разшириха - деляхме две стаи. Построиха и втори етаж, където 12 либийски затворнички с по-леки присъди живееха при същите условия като нас. ...Стараехме се да бъдем смирени на Рождество и Великден. По православна традиция седмица преди великденските пости се иска прошка. От по-възрастните, от приятелите, от близките. Тогава, през 2002-ра, когато вече бяхме в къщата в Дреби, поисках прошка от всички. Малката изпищя истерично: - На никого нищо няма да простя! В следващите години спазвахме традицията с останалите. Малката не се смири. Не знам дали прости на себе си. За Нова година, пак по български обичай, си правехме баница с късмети. Режехме заглавия от вестници и ги криехме между корите. Повечето бяха "свобода", "пари", "България", "здраве"... Слагахме всичко, което един човек може да си пожелае и би го зарадвало. Явно е трябвало да изминем този дълъг път на страдание, за да узреем до щадящия начин на общуване помежду ни. Случи се през последната година. С Малката си проговорихме. Вече помъдрели, уморени от чакането, бяхме си казали всичко лошо и накрая стана така, както го бях искала винаги. Постигнахме взаимна търпимост, без сблъсъци. Колкото повече години минаваха, толкова повече осъзнавахме, че може и да остареем заедно. Оставаше да се примирим със съвместното си съществуване.
Ами, какво да ви кажа. Не бих си купила тази книга. По-скоро ми се ще да ги оставят на мира, да се опитат да си живеят нормално, а не нон-стоп да ги връщат към миналото. А тази "Малката" ги е изтровила всичките- евала :))))
ОтговорИзтриванеТе доброволно издават книги, бъди сигурна ;) И другото, което ми направи впечатление е, че книгата sи е цяла тухла, ама хартията е почти картон и.... 250 страници :D
ОтговорИзтриванеМиролюба Бенатова, бла!
ОтговорИзтриванеТо беше ясно, че ще се издат мемоари и простотии ама да бяха изчакали да мине поне година бре!
чух нещо и за холивудски филм
ОтговорИзтриване>:(
ОтговорИзтриванеЕТО КАКВО МНЕНИЕ ОТ СВИДЕТЕЛКА НА НЕЩАТА В ЛИБИЯ ПРОЧЕТОХ В "ДИР.БГ" И МИСЛЯ, ЧЕ ИСТИНАТА С "НЕВИННИТЕ СЕСТРИ" ИМА И ДРУГО ЛИЦЕ. КОПИ-ПЕЙСТ ДОСЛОВНО ОТ КОМЕНТАР ЗА ИЗГОНВАНЕТО НА ВЪЛЧЕВА ОТ "БИГ БРАДЪР"
ОтговорИзтриванеДалаверата е толкова ачик,че се чудя как наивният бг народ не я загрява!? Внесената от южна африка нетестувана кръв в Австрия/ далавера на австрийците или каквито са там,които са я внасяли/ е ползвана в Австрия и са констатирани 7 смъртни случая,след което е забранена за употреба и обявена за унижощение.Вместо тда бъде унищожена е препродадена по времето на пребиваването на Ислам Кадафи,отбелязано с шумен скандал с някакви украинки проститутки във вила край Виена,последва затваряне на австрийската амбасада в Либия и нова далавера с кръвта,която е препродадена вместо да бъде унищожена. Сделката е сключена с либийският търговски мед.представител д-р Ахмед и внесена в Бенгази,което е на 1 200км от Триполи. -занижен контрол далеч от централните органи на министерството на здравето -този район е известен с ненависта си към Кадафи и периодично е ”подстригван ”от него,а в случая и от сина му,който се спряга като бъдеш наследник на властта. Тази далавера е станала с участието на д-р Саад ал Амруни,гл.секретар на министерството на здравето,с ранг на министър,с когото Кристияна беше в много близки взаимоотношения и на работното си място и в личният си живот. Министъра е този,който може да внесе по официален път в Либия кръв,плазма,медикаме му е работата. Решението да се разкрие специализирано детско отделение може да вземе и реализира пак министъра.Как е взел решение в него да работят само българки може да се гадае,но се допуска,че не е станало не без въздействието на най-приближената му приятелка Кристияна.За мен този избор не е случаен,защото в същата болница работят филипинки,полякии,че и т.н.,а именно българки.По онова време беше все още ембарго в Либия и единствено чужденците имаха право да правят валутни трансфери и да имат валутни сметки в банките.Кристияна и Здравко са хората на министъра и те са подлъгали нашите момичета,вероятно срещу процент да си предоставят валутните банкови сметки за парични преводи.Но това е белият кахър,макар че и за това обвинение имаха смъртна присъда на първа инстанция. По ужасното е,че клиничният лаборант Ашраф е подавал заразената кръв именно на нашите сестри,които се явяват де факто конкретните извършители на злодеянието,за което са нямали и хал хабер. Кръв се ползва във всички отделения на една болница,но епидемията пламва точно в едно отделение.Либийците са си свършили работата,защото са проследили цялата документация на графици на дежурства на сестрите и лаборанта от кръвна банка.Кристияна и Здравко са влезли в полезрението на службите от момента,в който Кристияна се е появила в офиса на министъра Саад ал Амруни,който както е свързан с тайните служби,тъй е и е бил наблюдаван от колегите си .И всичко това в Бенгази се знае от цяло Бенгази и за това всички искат смърт само за Кристияна,но не и за сестрите,които наистина за заразяването нямат никаква вина!Тестуването на кръвта се извършва в т.нар.кръвна банка,от където сестрата я получава и я влива на болният,като вписва в история на заболяването данните,отбелязани на етикета на кръвната банка. Показаните малки шишета от 150мл по българската телевизия от дома на Кристияна не са от кръв,а от кръвна плазма,която се получава фабрично затворена и то не от кръвна банка,а от болничната аптека при изключителен контрол.Здравко лъже,че ги е получил от лекаря си на шериката/фирмата/,в която е работил,защото няма нормален лекар,който да му ги подари със шишетата,които после няма как да отчете,защото се получава пълно за празно и се описват по табела,поне на две места. Накратко далаверата с кръвта в Австрия се преповтаря в Либия.Далаверата е на други хора,но както винаги горят бушоните. Вината на нашите политици от времето на Костов е,че не реагираха адекватно и своевременно,но те си имат неоправдателни причини за това. Политиката на следващите бг политици е продължение на предишните,които преминаха от тихата дипломация до шумните протести,но целта им никога не е била спасяване главите на сестрите,/защото знаят,че това е кауза пертута/ а спасяване на кожите си,въпреки че не виждам някой от нашият народ да им е потърсил сметка.Делото за тях стана далавера,за народа- говорилня. Съжалявам,ако съм наранила някоя нежна душа,която трудно приема истината. питам се защо само две са направили самопризнания с мъчения,а другите три не са?Трите,По-малко ли са ги измъчвали?Или притежават по здрава психика и по-висок праг на болка?Питам се още случаен ли е факта,че именно Кристияна,която никога тук,в Либия не е работила като сестра,а в офиса на министерството на здравето като кафеджийка и метреса на гл.секретар на министерството с ранг на министър е обект на вниманието на правосъдната система на Либия?Питам се още,как и къде са се запознали нашите 5 сестри като са от различни краища на България и са работили в различни болници в Бенгази,с изключение на трите сестри,които са работили в едно отделение,в една и съща болница.Питам се защо натурализиран либиец,какъвто е Ашраф,при това не е доктор,а клиничен лаборант от кръвна банка се набляга в нашите медии не на гражданството му,а на произхода му.Все едно провинил се бг циганин в Европа да се твърди,че е индиец,а не българин,нали?Питам се как е възможно 8г бг медии да грешат и въпреки,че получават непрекъснато сигнали от тук,че не е лекар,а лаборант тези грешки да продължават да се тиражират?И още много неща се питам,но виждам че там в България не само че никой нищо не пита,а и не иска и да знае. Пполитиката,която се води от управляващите в България е ”покрай невинните да бъдат измъкнати и не чак дотам невинните,но житейският опит на българина му подсказва,че обикновено става точно обратното”Покрай сухото,гори и мокрото”.Съжелявам, мога да приема тиражираните неточности в бг медии,защото съм в Либия и знам някои неща по-добре от българите,които ми повтарят онова,което са им казали.Обичам България,обичам народа си,но също така обичам и ИСТИНАТА,която също ми е скъпа.Не приемам обвинения от рода защо ние,които сме тук не сме солидарни,защото това са пълни глупости.По силата на тази логика целият български народ трябва да се изсели от България,понеже от 1944г насам,и особено през последните 17г го управляват мошеници?!Защо българите са солидарни с крадливите лъжци и мошеници,каквито са бг политици,а не с честните трудолюбиви българи,които са натирени от същите мошеници като икономически емигранти?На мен този двоен стандарт нещо не ми се върже в главата. Нима не е двоен стандарт да се обесят Саддам от някакъв проамериканско-илакс съд и двама членове на неговото правителство в момент,когато в света се пледира за отказ от смъртното наказание?Питам се каква е разликата между тези трима иракчани и българските мед.сестри в чисто човешки аспект?Кой определя в този свят кой да живее и кой да мре? Някакви извънземни сили или същото това човечество,което приема с радост смъртта на едни и в същото време негодува пред възможността за обесването на други.И в двата случая става дума за човешки геноцид,нали?Е,да,ам не. Ония могат да си бесят техните,ама нашите-не..... Аз също нямам лоши чувства към никого още по-малко пък към колежките ми. Работила съм в Бенгази,познавам обстановката там,която уверявам те е различна от тази в Триполи и района.Съпричастна съм към съдбата на сестрите,но на Здравко и Кристияна не им е ”чист косъма”.Знам с кой с кого какво поне там в Бенгази.А и майката на Кристияна по СКАТ сама заяви,че преди да тръгне за Либия у тях често на кафе се отбивал Румен Петков.Същият когото невинно наричат ”пикаещият във фонтани”,за да се смее народа и да не пита как тъй аджеба той,който точно по онова време 1991г беше в Плевен и гарант на няколко кредитни милионера,вкл.и един Акрам,бивш курсант от ВНВУ”В.Левски”,впо кредитен милионер и уж самообесил се в испански затвор.Да,ама не.Света е малък и понеже го познавам лично преди години случайно го срещнах в Париж на Шан-з-Елизе. Много се ядосвам на нашите политици,защото всичко,което правят е да спасят Здравко и Кристияна,покрай наистина невинните мед.сестри.Чудесно познавам здравеопазването в Либия,което уверявам те е доста по-добро,отколкото в България,което също толкова добре познавам.Не приемам плюене на едро,мразене по принцип.Интересува ме ИСТИНАТА. Здравко от 1985г в Либия никога не е работил като лекар, а само и единствено като строител в южнокорейска фирма.Познавам го лично от времето 1991г,когато в болницата Джалла,в Бенгази се правеше ремонт и той се мотаеше по коридорите със син комбинезон и жълта пластмасова каска. 22г не е упражнявал професията си на лекар-педиатър,.Глуп си ги дрънка,че лекувал децата на министъра си ги вярва само той.Цяло Бенгази знае,че министъра” лекуваше” жена му,Кристияна,която също никога не е работила тук като мед.сестра,а като кафеджийка и метреса на главния секретар на Здравето,с ранг на министър,в административна сграда,която се намира на 500м от най-близката болница,а именно университетска болница Хауари.Ашраф,когото българските медии произведоха в доктор е един най-обикновен клиничен лаборант.При това е либийски гражданин от палестински произход.Според законите тук не може чужденец да притежава земя,а на този дядо му е собственик на 1000хектара земя в Тархуна от преди 100г. Здравко,Кристияна и Ашраф тук никога не са работили с игли и спринцовки! Ь Ьшрафбе наречен палестинец,понеже поиска българско гражданство,за да бъде присъединен към групата на бг ”медици”.В бг преса по едно време се водеха дебати за отделяне делата на трите сестри от делата на другите двама,без да се споменават имена,но стана ясно,че става дума именно за трите сестри Снежана,Нася и Валентина. /Тук май му е мястото сам да си зададеш въпрос.Какъв ще е въпросът ти зависи от теб.Отговора също./ От цялата тумба само трите български Снежана,Валентина и Нася са работили като мед.сестри.Покрай тях нашите медии нарекоха ”Делото на медиците ни”.Заедно с нашите българи,от които само 3 са сестри и един клиничен лаборант на подсъдимата скамейка бяха и 11 либийци,между които и д-р Саад Ал Амруни,шефа и приятеля на Кристияна.Те вече са осъдени и това беше публикувано в бг пресата.