Рей Клуун е писател от холандски произход. През 2001 г. съпругата на писателя, който се занимава преди това с маткетинг, умира от рак на 36 години.
Клуун заминава с 3-годишната си дъщеря Ева за Австралия и написва романа “Отива една жена при лекаря” (2003 г.).
Не посегнах към тази книга в книжарницата. Дадоха ми я с думите “Прочети я.” И я прочетох. Тя остави у мен много чувства, които си противоречаха. Няколко дни, след като я прочетох, сънувах, че мой близък човек е болен от рак. Явно ми е подействала и на подсъзнателно ниво.
В България “Отива една жена при лекаря” се издава от “Жанет 45”. От издателството усилено рекламират тази книга, като създават у читателя впечатлението, че става въпрос за “несериозен” роман. Не съм сигурна, че “несериозен” е точната дума, но от сайта “Отива една жена при лекаря” и от анотацията: “Кръшкането не е голяма работа. Все едно мастурбираш, с единствената разлика, че по случайно стечение на обстоятелствата е замесено и женско тяло. Виж, връзката си е друго нещо. Тя превръща чукането в правене на любов. И вече не става дума просто за някакво си женско тяло, в което да навреш оная си работа, нее, изведнъж става дума за жена. Ето от това винаги съм се пазел. Стига ми некотролируемият ми стремеж да изневерявам. Позволявал съм на една жена да се докосне до всичко, освен до сърцето ми. Тялото и духът ми може да бяха монофобни, но сърцето ми си оставаше моногамно. То принадлежеше на Кармен. Роус знаеше, че никога не бих имал връзка с нея, ако Кармен не беше болна. Но Кармен е болна.” човек може да придобие и погрешна представа, но не съвсем.
Всичко написано върху тези 350 страници изглежда ужасно искрено. С читателя са споделени неща, които едва ли той самият би споделил със себе си.
Не знам дали това или добър издателски подход са причината за “касовия успех” на “Отива една жена при лекаря”, но само в Холандия са продадени 600 000 копия. Дълго време е и на чело в списъка с най-продавани книги на сп. “Шпигел” в Германия.
Разказвачът Стейн, чиято съпруга Кармен е болна от рак, страда от друго опасно заболяване - монофобия - болезнен страх от моногамен живот с последствие натрапчива необходимост от изневяра.
Циничността на текста го прави да звучи още по-откровен, а равносметката за прочелите я се свежда до размисъла - трябва ли да се случи най-ужасното, за да се промени човек към по-добро. Колко глупави са ежедневните проблеми...
Ще звърша с откъси от книгата. Първо, този, който впечатли най-много момичето-което-ми-даде-“Отива една жена...”, а после и най впечатляващия за мен:
"Наистина се надявам да оставя у хората спомен, който след време да споделят с теб. Мисля - и то не само защото съм болна - че ако силно искаш нещо, просто трябва да го направиш. Че трябва да се радваш на всеки ден, защото никога не знаеш какво ще се случи по-късно. Вярно, звучи клиширано, но просто не знам как другояче да го изразя. Някога бях детегледачка в Лондон и често излизахме да вечеряме в някой пъб. Добре си спомням, че в даден момент имах само един чифт обувки с дупки на подметките. Нямах пари да ги занеса на обущар. По-точно казано, имах избор между нови подметки на обувките си и предната мила вечер с приятели и избрах второто. Мислех, че ще съм по-щастлива, ако правя нещо хубаво с останалите, отколкото ако си седя вкъщи със залепени подметки. След това започнах да пътувам по света. Мнозина ми казваха, че и те биха го направили, но нямали възможност. Луна, често има хиляди причини да не направиш нещо и само една-едничка, за да го сториш. Но тя е достатъчна. Би било много тъжно, ако един ден съжаляваш за пропуснатите неща - понеже всичко, което вършиш, те учи на нещо ново. "
“... След това посягам към дистанционното. По телетекста проверявам какво ще е времето утре.
Двайсет и един градуса, слънчево. Ммм. Утре сутрин смятам да чета вестник и да пия капучино на някоя маса в Синята чайна.
Щом оставям дистанционното на нощното шкафче, в ъгъла на стаята забелязвам чифт бели кецове със зелено-червено-зелена лента. Разсмивам се и поклащам глава. Gucci-тата, за които тя до последно се чудеше. Трябва утре да звънна на някой от погребалното да дойде да й ги обуе. Всъщност... ама че тъпотия. Измъквам се от леглото, навличам един халат и грабвам кецовете. На пръсти, за да не събудя Луна, се спускам по стълбите. Малко напрегнат, с кецовете в ръце, открехвам вратата на хола, в който тихичко бръмчи охладителната инсталация под ковчега на Кармен.”
Клуун заминава с 3-годишната си дъщеря Ева за Австралия и написва романа “Отива една жена при лекаря” (2003 г.).
Не посегнах към тази книга в книжарницата. Дадоха ми я с думите “Прочети я.” И я прочетох. Тя остави у мен много чувства, които си противоречаха. Няколко дни, след като я прочетох, сънувах, че мой близък човек е болен от рак. Явно ми е подействала и на подсъзнателно ниво.
В България “Отива една жена при лекаря” се издава от “Жанет 45”. От издателството усилено рекламират тази книга, като създават у читателя впечатлението, че става въпрос за “несериозен” роман. Не съм сигурна, че “несериозен” е точната дума, но от сайта “Отива една жена при лекаря” и от анотацията: “Кръшкането не е голяма работа. Все едно мастурбираш, с единствената разлика, че по случайно стечение на обстоятелствата е замесено и женско тяло. Виж, връзката си е друго нещо. Тя превръща чукането в правене на любов. И вече не става дума просто за някакво си женско тяло, в което да навреш оная си работа, нее, изведнъж става дума за жена. Ето от това винаги съм се пазел. Стига ми некотролируемият ми стремеж да изневерявам. Позволявал съм на една жена да се докосне до всичко, освен до сърцето ми. Тялото и духът ми може да бяха монофобни, но сърцето ми си оставаше моногамно. То принадлежеше на Кармен. Роус знаеше, че никога не бих имал връзка с нея, ако Кармен не беше болна. Но Кармен е болна.” човек може да придобие и погрешна представа, но не съвсем.
Всичко написано върху тези 350 страници изглежда ужасно искрено. С читателя са споделени неща, които едва ли той самият би споделил със себе си.
Не знам дали това или добър издателски подход са причината за “касовия успех” на “Отива една жена при лекаря”, но само в Холандия са продадени 600 000 копия. Дълго време е и на чело в списъка с най-продавани книги на сп. “Шпигел” в Германия.
Разказвачът Стейн, чиято съпруга Кармен е болна от рак, страда от друго опасно заболяване - монофобия - болезнен страх от моногамен живот с последствие натрапчива необходимост от изневяра.
Циничността на текста го прави да звучи още по-откровен, а равносметката за прочелите я се свежда до размисъла - трябва ли да се случи най-ужасното, за да се промени човек към по-добро. Колко глупави са ежедневните проблеми...
Ще звърша с откъси от книгата. Първо, този, който впечатли най-много момичето-което-ми-даде-“Отива една жена...”, а после и най впечатляващия за мен:
"Наистина се надявам да оставя у хората спомен, който след време да споделят с теб. Мисля - и то не само защото съм болна - че ако силно искаш нещо, просто трябва да го направиш. Че трябва да се радваш на всеки ден, защото никога не знаеш какво ще се случи по-късно. Вярно, звучи клиширано, но просто не знам как другояче да го изразя. Някога бях детегледачка в Лондон и често излизахме да вечеряме в някой пъб. Добре си спомням, че в даден момент имах само един чифт обувки с дупки на подметките. Нямах пари да ги занеса на обущар. По-точно казано, имах избор между нови подметки на обувките си и предната мила вечер с приятели и избрах второто. Мислех, че ще съм по-щастлива, ако правя нещо хубаво с останалите, отколкото ако си седя вкъщи със залепени подметки. След това започнах да пътувам по света. Мнозина ми казваха, че и те биха го направили, но нямали възможност. Луна, често има хиляди причини да не направиш нещо и само една-едничка, за да го сториш. Но тя е достатъчна. Би било много тъжно, ако един ден съжаляваш за пропуснатите неща - понеже всичко, което вършиш, те учи на нещо ново. "
“... След това посягам към дистанционното. По телетекста проверявам какво ще е времето утре.
Двайсет и един градуса, слънчево. Ммм. Утре сутрин смятам да чета вестник и да пия капучино на някоя маса в Синята чайна.
Щом оставям дистанционното на нощното шкафче, в ъгъла на стаята забелязвам чифт бели кецове със зелено-червено-зелена лента. Разсмивам се и поклащам глава. Gucci-тата, за които тя до последно се чудеше. Трябва утре да звънна на някой от погребалното да дойде да й ги обуе. Всъщност... ама че тъпотия. Измъквам се от леглото, навличам един халат и грабвам кецовете. На пръсти, за да не събудя Луна, се спускам по стълбите. Малко напрегнат, с кецовете в ръце, открехвам вратата на хола, в който тихичко бръмчи охладителната инсталация под ковчега на Кармен.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар